• АБВ>
  • Новини - Най-важното от страната и чужбина

Новини

Петър Кадиев получи грамота от клуб „Приятели на РИМ „Стою Шишков” - Смолян

Петър Кадиев получи грамота от клуб „Приятели на РИМ „Стою Шишков” - Смолян

Областният координатор на ПП АБВ в Смолян Петър Кадиев бе отличен от клуб „Приятели на РИМ „Стою Шишков” с грамота за активно участие и доброволчески труд в инициативите на клуба в периода 2008 – 2018 година. Поводът беше 10-годишнината от учредяването на клуба, чийто член е и той. „Винаги съм помагал и ще продължа да помагам, с каквото мога, на смолянския музей. Имаме прекрасен музей, който съхранява паметта, културата, бита, поминъка на родопчани. Музейните ни експонати са наистина уникални. А това, че тук работят млади, амбициозни хора, хора родолюбци, ме кара да съм спокоен и обнадежден за бъдещето на културната ни институция”, каза Петър Кадиев.

На 25 септември клуб „Приятели на РИМ „Стою Шишков” – Смолян отбеляза 10-годишнината от учредяването си. Празникът мина под наслов „Изкуството да споделяш”, като бе обявена дарителска акция, в която членове на клуба  подариха на историческия музей ръчно изработени от тях арт продукти.

Лидерът на АБВ в Смолян Петър Кадиев дари на културната институция филм за живота и дейността на Екзарх Стефан, изготвен от екип на ТВ „Фотон-К”. Филмът ще остане във фондовете на музея.

Клуб „Приятели на РИМ „Стою Шишков” – Смолян е учреден с цел подпомагане на дейността на музея. Започва дейността си с 40 членове, в момента техният брой е над 50. Всички те се включват активно в представяне на книги, реализиране на изложби, както и в инициативите Нощ в музея и Европейски дни на наследството.

 

Виж още …

СОЦИОЛОГЪТ РОБИНЗОН КРУЗО

СОЦИОЛОГЪТ РОБИНЗОН КРУЗО

Знаете, че на 30 септември 1656 г.  Робинзон Крузо, дребен английски търговец и любител на авантюрите, попада в корабокрушение и се спасява на необитаем остров. След много приключения той успява да си създаде дом и заживява в това усамотение. Но, очевидно не му е било много COOL (както биха се изразили много съвременни автори), защото той един ден решава да направи свое собствено социологическо проучване на тема: „Защо не съм щастлив“. И тъй като на острова нямал агенция, която да го анкетира, той създал  уникален случай в практиката, едновременно анкетиращ и анкетиран. Затова и отговорите му запълвали 100% от анкетата. А ето я и самата анкета. Тя имала два раздела – Лошо и Хубаво -  и се състояла от следните въпроси.

Лошо:                                                                                                             1.

Захвърлен съм на един тъжен, необитаем остров и нямам никаква надежда за спасение.

Хубаво:

Но аз останах жив, а можех да се удавя както всичките си спътници.

Лошо:

Аз съм далеч от цялото човечество, аз съм пустинник, прокуден завинаги от света на хората.

Хубаво:

Но не умрях от глад и не загинах в тая пустиня.

И така, въпрос след въпрос, нашият корабокрушенец разбира, че всъщност дълбокото му нещастие е вид щастие, само че все още неосъзнато. След това социологическо проучване той заживява в относително спокойствие. Благодарение на това спокойствие той си намира папагал, куче, коза, дори Петкан. Но, това става постепенно.

Защо припомням тази история. Защото лятото дойде, ще му се порадваме (дано да няма много дъждове или пък суша!) и то скоро ще отмине, ще започнат и ще свършат ваканциите, а в началото на есента парламентът ще започне да обсъжда Закона за държавния бюджет. И аз си спомних какво стана миналата година, в годината на изборите. Тогава с нетърпение очаквах приемането на Закона за бюджета, , защото имах топъл спомен от пролетното предизборно наддаване на партиите. В това състезание, може би някой е обърнал внимание но все пак ще припомня, всички партии бяха изпратили представители на дискусия в телевизията на тема „Култура“. Един обясняваше как ще се развие литературата, друг говореше за кино, трети учеше  как трябва да се плащат авторските права на музикантите, една дама с усилие не успяваше да надвика мъжкия капацитет с проблемите на паметниците на културата и т.н. Позната картинка, малко като на селска сватба -  всеки обещава колкото може. Но, направи ми силно впечатление,           че всички присъстващи се обединихме и то категорично и безапелационно около един пункт: каквото и да стане, ще настояваме да получим 1% от БВП за култура. Добре, казах си аз тогава, от представените тука партии все някой ще влезе в Парламента- тогава ще има кого да питаме !

И така стигнахме до този ден миналата година, в който се одобряваше бюджета за култура в парламентарната Комисия по култура. И аз с учудване видях, че не само не стана дума за обещания 1% от БВП, но дори никой не попита какво стана с обещанието. Вместо това беше гласуван (единодушно!) един познат от години бюджет, който представлява приблизително 0,175 от БВП (виждате разликата – около ШЕСТ пъти по-малко от предизборното обещание!) като се обясни, че има допълнително 18 млн. лв. повече, което все пак е нещо. Ех, не е много нещо, както някои искат, ама е нещо! Което пък е по-добре от нищо, нали така!

Ужасно разочарован, аз се прибрах и започнах да звъня на познати, които имат постоянно участие в обществения културен живот. Отвсякъде чувах: „Е ти какво искаш, кога е било повече!“ или в най-добрия случай: „Абе ти на предизборни обещания вярваш ли, нали си възрастен човек!“ В този момент си спомних кой знае защо нелеката участ на героя на Даниел Дефо (в скоби само ще припомня че Даниел Дефо е бил от секретните служби на Негово величество!) и разтворих книгата. Простата социология с която започнах тези разсъждения ми направи силно впечатление. Реших да опитам и аз - може би пък нещата не са толкова лоши, просто трябва някак си да ги осъзнаем. Но, реших че не е правилно да започваме с негативните постановки. Поне така са ме учили американските професори когато става дума за анализи на продуцентската работа. Реших да опитам в началото да сложа позитивните въпроси. Ето какво се получи.

Хубаво:

Имаме няколко силни години в киното, имаме международни успехи.

Лошо:

Да, ама парите ужасно не достигат, държавата не изпълнява закона, гилдията се кара при всяка сесия.

Хубаво:

Пловдив стана Европейска столица на културата.

Лошо:

Да, ама им изгоряха хубавите тютюневи складове.

Хубаво:

В София театрите са пълни, хората чакат на опашки за билети!

Лошо:

Да, ама какво става извън София - някои театри затънаха в дългове, а други нямат пари за парно!

И така продължих доста дълго. Знаете, че проблеми дал Господ. Виждам - не се получава успокоение, явно така подредена системата не сработва. Тогава реших да опитам по начина, по който е работил старият социолог Робинзон Крузо. Ето какво се получи.

Лошо:

Започнахме да разрушаваме стари паметници, явно и това зависи от властта.

Хубаво:

Да, ама започнахме да създаваме и нови паметници, това означава че властта държи на културата!

Лошо:

Нямаме пари за социализация на археологическите открития, а там където изградим инфраструктура, нямаме пари и сили да я опазим.

Хубаво:

Да, ама имаме огромен потенциал за културен туризъм – като почнем от Варненския некропол, траките, римляните та до Плиска и Етъра.

Лошо:

Започнахме да градим кичозни културни паметници и тази мания се разраства.

Хубаво:

Да, ама повечето хора не разбират и им се радват, продават се сувенири, бизнесът цъфти.

Усещате ли как нещата добиват друг вид- уж едно и също, но някак си друг аромат имат думите, друго настроение създават и друг спомен оставят у читателя. Даже и на мен ми стана приятно като четях тази на пръв поглед нееднородна статистика.

Накрая реших съвсем да изстискам силите на анкетирания и му зададох следния коварен въпрос:

Лошо:

Културата ни е в тежко състояние! Какво да правим?

Хубаво:

Да, ама ние сме живи, това е по-важно!

Мислех да продължа с въпроса: „До кога?“, но видях че на този съвсем резонен въпрос няма отговор и ако се опитам да отговоря сигурно ще разваля иначе добре подредената система на социологическото проучване. Затова не го зададох. Анкетата звучи оптимистично, а в същото време разкрива съвсем реалистично картината на съвременната ни култура. Това идва да ни покаже колко много имаме още да се учим от класическата литература. Има неща които не се променят със столетия. Едно от тях е умението да покажеш ситуацията така, че всички да бъдат доволни. Като казвам: „Всички“ имам пред вид и феновете, и хейтърите.

Ако смятате, че не съм прав прочетете отново „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказа за по-нататъшното му избавление от пирати, описано от самия него“. Това е пълното заглавие на романа. До последния момент не можеш да разбереш дали е истина или лъжа,  дали е драма или комедия. Поучителна книга.

 

Виж още …

Държавата като „MALL”

Държавата като „MALL”

Може дълго да търсите етимологията на думата „мол“ в речниците, но няма да я намерите. И ще трябва да се задоволите с краткото обяснение, което всеки може сам да конструира- комплекс от търговски сгради  в който има свързани магазини, кина, ресторанти и други места за обществени забавления. Задължително е да има паркинг.

Като част от обществените сгради това понятие се появява в средата на 20в и достига бурното си развитие в края на миналия и началото на новия век отначало под формата на супермаркети, т.е. големи универсални магазини. Първообразите са в американските безкрайни пространства, в които изникват градове в нищото, подобни на Лас Вегас.  Или между отделните малки ферми и селца, пръснати из прерията. В тези места трябва да има някакво образувание, което да задоволява нуждата на хората от разнообразни търговски дейности. И дори от някаква форма на култура, каквато несъмнено през 20 в. изпълняваше киното, като за целта в супермаркетите се строят киносалони. По-късно нуждата на тези хора от красива, вечно приятна обществена среда създава в празните пространства на Америка сегашните молове. В Югоизточна Азия този търговски феномен претърпява взривно развитие в края на века, а сега в най-развитите страни като Сингапур и Хонг Конг е съществена част от градската архитектура и култура. Не можем да си представим тази част от света без огромните молове, един от друг по-красиви, по-удобни, по-приятни за посещение и разходка и по-пълни със стоки от цял свят.

В България супермаркетите се появиха през 1957 г. с откриването на ЦУМ. Той имаше много общо с днешните молове, но едно нещо вечно му убягваше – красивата атмосфера. Каквато беше обстановката по улиците, такава беше тя и в ЦУМ. Просто никой не се замисляше че ЦУМ може да служи за нещо друго освен за масово пазарене. Истинската  молова атака започна през новия век с откриването на първия мол в София през 2006 г. Очевидно неговите инвеститори не са били много уверени в успеха на начинанието си, защото сравнен с другите молове този изглежда като едно джудже. Но той веднага доказва своята пригодност да оживее и преуспее в динамичния и жесток конкурентен свят на търговското предлагане. След него молове започват да изскачат на градската снага като кегли на пътеката за кегелбан, повдигнати от невидимата метална ръка. Гордо изправени и очакващи нападението на развеселените играчи  – един от друг по-големи, по-атрактивни, по- всеобхващащо задържащи вниманието на хората.

Всъщност, какво предлагат моловете, което го няма в другите магазини, в които бяхме свикнали да пазарим? По-добри стоки, по-ниски цени, по-голямо разнообразие, по-лесно купуване? Не, това което продават и начина, по който продават е същият който ще намерим във всеки друг магазин. Това, което прави  моловете  комплекси без конкуренция с другите магазини е несъмнено чистата, приятна , прохладна през лятото и топла през зимата жизнена среда. Да, не се учудвайте – моловете предлагат нова и по-добра жизнена атмосфера от тази, която ще срещнете навън, в градската среда. Това е основната причина хората в някои географски ширини (например – в горещината на Екваториалните азиатски държави) да обожават ходенето по моловете и да го определят като част от ежедневието.

Преди години разговарях с мой познат, който беше посетил американската база на Южния полюс. За да можеш да оживееш в онази нечовешка обстановка – обясняваше ми той (въпреки, че те бяха през лятото при нормални температури, не повече от 5-10 градуса под нулата!) – е създадено специално селище. Огромно пространство, покрито като гигантска палатка, в което са построени отделните сгради на базата. Сигурно подобни селища ще строят бъдещите пионери в овладяването на Космоса. Всъщност хората, работещи там през цялата година нямат допир с външната среда, която през зимата е нечовешка. Те живеят в един вътрешен град, който им осигурява нормална среда. Нещо подобно на нашите пространства в моловете, които осигуряват целогодишно нормална жизнена среда на българските граждани.

Но климатичните условия на Екватора или на Южния полюс не са благоприятни за човека, затова той се е принудил да създаде изкуствени селища, в които да може да живее и работи при поносими условия. А какво да кажем за една държава, която е разположена в най-благоприятния географски район и естествената смяна на сезоните я прави удивително красива през цялата година. У нас няма отровни блата, няма влажни джунгли с тежки изпарения, няма пълчища смъртоносни комари, всякакви буболечки, змии и скорпиони. Можеш спокойно да лежиш на тревата и да се наслаждаваш на кроткия ветрец, идващ от близката гора.

И въпреки това много млади хора,  семейства и дори цели младежки компании в празничните дни тръгват към моловете. Чувал съм телефонни разговори: „Вземете и децата, тука има страхотен детски кът! Има пързалка, те ще се пързалят- ние спокойно ще пием кафе! Може и на кино да отидем- трябва да видя какви филми дават там!“ И т.н. Уговарят се и в неделя  тълпи празнично настроени хора тръгват към моловете - всъщност, те не отиват да купуват, а да прекарат свободното си време в обстановка, която намират за приятна. Вместо да отидат на разходка сред природата, в планината, край някоя река или езеро, да подишат чист въздух и да се опитат да живеят поне малко с истинската природа. Или да използват естествената красота на градското пространство- паркове, градини, изкуствени езера, детски площадки. Но явно в градовете, в които живеят все повече хора,  държавата не може да създаде човешки условия за своите граждани, та затова те търсят изкуственото селище, наречено мол. В което се потапят в приятно създадената луксозна атмосфера, която толкова много им липсва през цялата седмица. В някои молове има дори пространства, аранжирани като парк- трева, водоскоци, чуват се птичи песни (от скритите говорители), красиво нарисувани фонове наподобяващи небе и т.н.

Всъщност, какво толкова намират хората които прекарват свободното си време в моловете? Отговорът е: някои прости неща, които не могат да намерят в града, като например:

Чисти улици, по които от автомобилите (дори много луксозните!)  не изхвърлят в движение фасове и дори цели пепелници.

Равни тротоари, по които няма да си изкълчиш крака и няма да видиш мотаещи се безпризорни найлонови торбички.

Безопасни алеи и пътеки, по които няма да те нападнат или ограбят.

Красиви, чисти и приятно миришещи асансьори, за разлика от тези, които намираме в собствените си сгради (често миришещи на урина) и надраскани от всякакъв вид „райтери“.

Приятна обстановка, осветена от ярко осветление за разлика от улиците по които вечер се прибираш пеша и непрекъснато търсиш светло място за да не се спънеш.

Чисти и добре обзаведени детски площадки, на които никой не е хвърлял бирени кенчета и съседските кучета не са се упражнявали в маркиране на територии.

Кафенета, разположени в луксозна обстановка без това да натоварва цените на кафетата. С две думи - красиви пространства накъдето и да се обърнеш!

Защо тази атмосфера прави такова впечатление на нашите съграждани? И с какво тя е по-различна от това, което срещат на улиците и жилищните сгради, в които живеят.  Ще ви кажа от собствен опит. Наскоро чух как една симпатична жена отговори на човек, който явно искаше да купи апартамент в сградата в която тя живее, като някак си извинително погледна надолу докато отговаряше: „Ами входът… нали знаете, входът е …като в българска кооперация!“ Не знаех че  вече има такова понятие! Знам, че през последните години българите извадиха спестените пари и започнаха масово да купуват апартаменти като защита срещу безлихвените банкови влогове. И навсякъде където отидеш строителите те посрещат с думите: „Нашият строеж е луксозен!“

Хората купуват, някои от тях дори без да могат да се ориентират купуват като им показват изкопаната дупка, в която в бъдеще ще се разположи техния апартамент. Но, това е за сметка на тези които не разбират. За съжаление всички – и разбиращите, и неразбиращите- когато бъде завършен строежът се изправят пред бездната наречена „управление на имота“. И тука започва вакханалията! Не познавам нито една кооперация, чието общо събрание да е могло да се наложи и да създаде добър и рационален начин на управление. Мой близък ми се оплака, че след като дълго търсили подходяща кооперация, която да ги задоволява и да изглежда добре най-накрая купили апартамент, появили се на първото общо събрание за да чуят проблемите на сградата и с изненада установили, че голяма част от жителите (сградата е определено скъпа!) не си плащат задълженията защото „не убили убедени че това е правилният начин на управление“. И толкова- няма сила която да застави тези наши съграждани, които  не искат да плащат за грижата за общото да го направят.

В същото време мой приятел, който преди време си купи малък апартамент в Лондон ми каза, че най-голямото му притеснение е да не изпусне сроковете ,в които трябва да плати полагащата му се комунална такса. В Лондон тя включва и грижата за общите части на сградата, и тези на квартала. Попитах го какво ще стане, ако изпусне сроковете. „ООО!- извика той не на шега.- В Лондон никой не си прави майтап с тези неща!“ Казано беше така искрено и спонтанно, че аз забравих да попитам как точно властите там са си свършили работата. Но, явно е че техният модел на управление работи. А нашият модел на управление на общите градски части вече се е сгърчил,  притихнал и навел виновно глава, смачкан от понятието „българска кооперация“. Спомних си за „българската работа“ на Иван Хаджийски, но предпочитам да си мисля за някоя по-оптимистична теория.

Странното е че български гражданин,  който  е свикнал да прекарва неделното  време със семейството си в мола и приема тази обстановка като част от семейния празничен уют не би могъл да си представи че на екскурзията в Швейцария, Холандия или Дания ще търси уюта на  моловете.  Или пък че ще срещне местното население, което  да си прекарва там свободното време. Това просто е невъзможно, там молове няма а доколкото ги има те не са нищо друго освен големи магазини и не предлагат атмосфера или лукс по-различни от тези, които местните хора намират в естествената градска среда. Или представете си – вместо да се разхождаш по улиците на  Флоренция, Милано, Барселона –отиваш в местния мол! Все едно да организираш във виенската „Мюзикферайн“, на чиито концерти по Нова година се любуват зрителите от цял свят, концерт на чалга певица. Мисля че залата няма да издържи подобно напрежение! Пък била тя и най-скандалната, най-много коментираната във „Фейсбук“ и с най-много лайкове певица!

Нека да си представим следното преживяване,  понеже говорим за българските молове. Разхождаш се из мола, вдъхваш силния мирис на екзотична трева (близо си до щанд за източни подправки), наблюдаваш веселите и възбудени лица на децата (минаваш покрай зимна пързалка), погледът ти е привлечен от красиво осветените витрини на магазин за обувки, случайно мярваш красивата униформа на продавачката, която загръща купеното „прошуто“ в магазина за луксозни храни, спираш се да погледаш странните , хартиени опаковки на стоките в магазина за „Здравословна храна“ или „Всичко от природата“, а от горния етаж долитат космическите звуци от трейлъра на поредния междузвезден филм. Всичко е толкова красиво, така празнично че просто ти се приисква завинаги да останеш на това място. А представете си какво е тука по Коледа или преди Великден! Неземна красота, повярвайте ми, макар малко да прилича на декор от анимационен филм.

И превъзмогнал спомените от миналите години, когато всеки неделен ден си бил на разходка в природата, а зимно време си замръквал с другите деца на ледената пързалка в Парка, ти стигаш до прозрение. И си мислиш: „Какво пречи цялата държава да я направим като един мол? Няма ли да бъде хубаво - накъдето и да се обърнеш лукс, приятна температура, осветление, красиви стоки, весели и спокойни лица!“ Може би е възможно, в крайна сметка въпрос на преценка и бюджет – ако се осигурят пари за подобен гигантски строеж (все ще се намери някоя европейска програма за облагородяване на градската среда!), защо държавата да не се превърне в един хубав мол.

Но, има нещо което трябва да се знае ако искаме от България да направим истински, модерен, целокупен мол – в режима на нашата „демокрация“ това няма как да стане. Защото това, което пропуснах да кажа в началото когато определях понятието мол е, че целият този прекрасен комплекс от сгради в който има магазини, ресторанти, кина, бутици и т.н. за да се нарече „МОЛ“ трябва да е притежание на  един много отговорен собственик.

В противен случай си е просто ЦУМ.

Виж още …

ТЪРСИ СЕ ТРЕТЯКОВ

ТЪРСИ СЕ ТРЕТЯКОВ

Движението на обществото е невъзможно без лидери с духовен ръст. Задачата на изкуството от древни времена е била да обучава, да забавлява и да обяснява живота на хората чрез средства различни от тези, с които той задоволява физическите си нужди. Затова изкуството винаги е било чувствителният термометър за състоянието на обществото. Ние знаем, че  желание за промени или вълнения на недоволство могат да бъдат предизвикани от песен, филм, художествена изложба, театрална постановка. Но философска основа за развитие на обществото могат да формират само писателите. Литературата винаги е била резерват за израстване на духовни лидери. И днес са ни нужни такива духовни лидери като Христо Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов, Захари Стоянов, Стефан Стамболов. Нужни са ни обществени защитници като  Лев Толстой, Емил Зола, Федерико Гарсия Лорка  или Макгахан, който обърна посоката на английската дипломация през 19в. Казвам го с ясното съзнание, че биографиите им не са едноцветни, те са пълни с творчески и житейски противоречия- това е нормално за човек, който има амбицията да създаде творчество, сочещо път за развитие на обществото. И по този начин да бъде духовен лидер за своята нация в своето време.

Известно е,  че през времето на т.нар. „социализъм“ (поставям го в кавички, за да не предизвиквам спорове по въпроса какъв точно беше този политически строй - не това е темата) властта обръщаше особено внимание на творците. Аз не си спомням Тодор Живков да е правил ежегодни срещи с генералите от армията или от ДС, но всички знаем колко прокламирани бяха редовните срещи с дейците на културата. С писателите, с кинодейците, с артистите, с художниците. С други думи хората, които ръководеха тогава политическия процес много добре разбираха значението на тези, които създаваха изкуство и правеха всичко необходимо, за да могат тези хора да творят. Разбира се, в приетата идеологическа рамка, наложена от политическата доктрина.

В днешно време творците не са нито ухажвани, нито обгрижвани по такъв начин от властта- без значение коя партия управлява. Очевидно внимателното отношение към човека на изкуството е останало някъде в графата „социалистическо минало“ и заедно с другите атрибути на онази власт е изхвърлено от употреба. А жалко! Защото за да се създаде творец, да се стабилизира той и да произведе от своя страна постоянен творчески процес са нужни време и условия. Сама по себе си пазарната икономика не е достатъчна, за да подреди творческите усилия на хората на изкуството в градирана конкурентна скала. Затова по отношение на изкуството пазарната икономика от 90-те години се превърна в „женския пазар“- имаш право само на сергия, ако си платиш. По-нататък- оправяй се сам. Публиката си е твоя грижа!

Когато говорим за духовните водачи на последните десетилетия не трябва все пак да забравяме в каква страна живеем. Ние сме единствената държава в Европа, която за 140г три пъти кардинално сменя своята политическа доктрина и три пъти кардинално променя своя икономически път. След Освобождението ние тръгваме към Европа с желанието бързо да усвоим европейските трудови  и социални навици и да намерим мястото си както на картата, така и на европейския пазар. Но, в това си желание ние обръщаме гръб на безкрайния пазар на османската империя, на който сме били едни от най-добрите доставчици на занаятчийски стоки. След това петдесет години се опитваме да намерим мястото си на европейския пазар и тъкмо го постигаме (не е важно до каква степен!) – и отново трябва да променим политическата доктрина на сто и осемдесет градуса. И заедно с това да обърнем гръб на всичките европейски пазари ( и инвеститори) и да се насочим към съветския пазар. След още четиридесет и пет години, когато тъкмо бяхме овладели необятния руски пазар, ние отново сменихме политическата парадигма, отново обърнахме гръб на старите пазари  и се втурнахме към новите европейски пазари. Между другото през всичките тези години страни като Великобритания, Германия, Чехия, Австрия, САЩ, Турция никога не са загърбвали своите традиционни интереси и пазари, без значение каква е била политическата  конюнктура. Изброявам тези исторически факти, защото духовните водачи, дейците на изкуството  в крайна сметка намират своите герои, градят своите идеи и накрая предлагат духовен път за нацията на основата на анализите от бита, който те пресъздават в творбите си. В такава турболенция, в която регулярно се сменят не само политическите парадигми, но и икономическите посоки трудно може да се създаде устойчива духовна „аристокрация“ (поставям думата в кавички за да подчертая че имам пред вид не поземлената, а духовната аристокрация!).

Изкушавам се да кажа, че в България е имало време, когато националните идеали са били толкова силни, че цялата нация , начело с поетите и писателите, е била движена от тези идеи. Изкушавам се, защото макар и далечно това звучи красиво и поетично. По време на Освобождението и на последвалите след това три десетилетия на съграждане водещ е бил идеалът за Сан Стефанска България. Той  провокира творците за създаване на върхови постижения в литературата. В голяма степен благодарение на тези постижения по това време се оформят и истински духовни водачи на нацията, политици и меценати! Но, в периода между двете световни войни трусовете и политическите катаклизми за дълго оставят нацията без духовни водачи. Смяната на политическата доктрина след 9.9.1944г постепенно налага идеи и идеологически рамки, които до голяма степен създават основа за работата на творците. Разбира се, когато става дума за изкуство идеологическите насоки трябва да се пречупват през призмата на творчески поглед. След 10.11.1989г никой не се замисли за създаване на нови идеи движещи духа на обществото, освен отрицанието на социализма. Дълго време писатели и кинодейци се опитваха да създадат идейна платформа от тази позиция, но се оказа че само с отрицание идеал не се постига. И сега сме наникъде с идеалите.

Но в същото време не мога да повярвам, че в днешно време тези идеи и идеали тотално отсъстват. Само ще добавя, че за съжаление през последните двайсет години не бяха намерени точните жалони за национално движение -  нито като посока, нито като дълбочина. Виждал съм  в Алпите жалони, които трасират туристическите пътеки. През лятото изглеждат високи, но през зимата  се скриват под снега, защото той достига два метра. Така, че височината и дълбочината на идеите понякога зависи от мястото и от времето. Една източна  поговорка казва, че ако вървиш и гледаш надолу, можеш да забравиш къде отиваш, а ако гледаш само напред, можеш да се спънеш. Очевидно още не сме усвоили умението да вървим и да гледаме напред, без да се спъваме и затова трудно стигаме до големите цели и простите пътища до тях. Но въпросът има и друга страна - опитваме ли се да ги намерим, тези велики идеи които биха вдъхновили писателите,  поетите, интелектуалците? Защото от само себе си няма да стане и никога не е ставало. Ако ставаше, нямаше да има нужда само десетилетие след Освобождението народният поет да пише „Епопея на забравените“!

Обръщам внимание на този факт, защото когато нямаме силни идеи започват да се появяват т.нар. заместители или както е модерно сега да се казва „генерици“. Преди време чух изказване,  че типично българското нежелание да спазваме законите е белег на човещина. В смисъл, ние не спазваме законите, но също така не изпълняваме някои слабоумни решения на политиците. С други думи - намираме вътрешен баланс на справедливостта и това е много важна национална черта, защото по този начин ставаме уникални и намираме мястото си под слънцето. Не съм съгласен с подобна идея, но не само защото такова поведение ми изглежда недоузряло. Съмнявам се, че подобна национална характеристика може да предизвика у някой сериозен писател желание да създаде върху тази база свои герои, които да я защитават, да създаде творчество на тази основа и да трасира философски път за нацията. Съмнявам се! Елин Пелин се опита да го направи, но както виждаме от Андрешко духовен водач не се получи.

Спомням си една случка от 1995г. Бяхме на кино фестивал в гр.Гент, франкофонски фестивал, защото малко преди това президентът Жельо Желев ни беше вкарал в дружеството на франкофонските страни.  По време на фестивала имахме срещи с продуценти от тези телевизии, които да ни обяснят как да работим в непознатата нам пазарна среда, за да можем да бъдем печеливши. На една от срещите млада телевизионна продуцентка разпалено ни обясняваше, че колкото по-отворени сме, колкото по-комерсиални сме толкова по-лесно ще ни бъде да достигнем международните филмови пазари. Когато спря аз й зададох въпроса: „А не е ли възможно, за да ускорим този процес, телевизия TV-5 да изкупува по един час българска продукция месечно. Това са 12 часа годишно, нищо работа, но за нашата кинематография е невероятна възможност. Да знаем, че някой търси нашата продукция и е готов да я купи. Без значение на каква цена!“ Младата продуцентка тутакси реагира: „Господине, вие сигурно не знаете, че TV-5 е франкофонска телевизия, т.е. купува продукция само от франкофонски държави!“ „А ние като каква държава сме тука, уважаема госпожо?- попитах аз“. Настъпи объркване в иначе добре подредената зала, младата продуцентка се смути, изчерви и промърмори някакво извинение. В почивката към мене се приближи симпатичен млад дипломат (днес е  посланик) и ми направи забележка: „Ама вие не сте разбрали защо сте тука!- каза ми укорно той.- Пак започвате с идеята, че някой трябва да ви купува продукцията! Нали затова направихме промените, да имаме пазарна икономика, да се състезаваме. Ето, казаха ви- правете, продавайте, никой не ви спира.“. Напразно се опитвах да убедя този господин, че изкуство се продава трудно и ако не е желанието на държавните институции да създадат такъв пазар, никой не може от само себе си да го направи. А в случая ставаше дума за интервенция по дипломатически път за да може TV-5 да купува наша програма. Както разбирате, нищо не стана. И не е станало до ден днешен въпреки, че ние продължаваме да участваме в цялата дейност на франкофонските държави.

Разказвам този случай подробно защото все още в някои политици битува мнението, че ако в света  има свободно движение на капитали и хора всичко останало става от само себе си. Нужно ли е да казвам, че това свободно движение има нужда от енергия, за да поеме в някаква посока. Пак свободно, но все пак движено от тази енергия. При нас я няма. Нито енергията, нито посоката! А сакралният въпрос за мечтания 1% от БВП за култура продължава да тежи на тези, които правят държавния бюджет без да мислят за фундаменталното значение на културата в живота на нацията.

Помислете си - какво щеше да стане с руските художници от 19 в, ако го нямаше Павел Михайлович Третяков? Риторичен въпрос- много от тях нямаше да съществуват. Едните, защото нямаше да имат финансова възможност (без неговите откупки) да продължават да рисуват. Другите- забравени или захвърлени на някой таван, тъй като нямаше да го има него, за да ги постави в златни рамки в своя музей. Следователно въпросът на днешната българска духовна култура не е само: откъде да намерим пари? А -  как да създадем Третяков!   В момента както никога досега ни е нужен интелектуален елит. Водач на народа, създател на национални идеали, носител на основни ценности. Елитът не са онези дами и господа, които обикалят дизайнерските рекламни списания, пожълтелите страници на някои вестници или риалити форматите в телевизионните програми . Не, не се лъжете! ЕЛИТ са онези издигнали се, направили професионална кариера и постигнали финансов успех културни дейци, предприемачи, политици, хора на науката или спортисти които, след като са се издигнали са разбрали, че дължат своя успех на обществото и са ЗАПОЧНАЛИ ДА ВРЪЩАТ ДЪЛГА СИ на същото това общество. Едва тогава то,  ОБЩЕСТВОТО, ги признава за свой ЕЛИТ. Започва да търси тяхното мнение и съвети по всички наболели теми, за които са нужни решения.

Именно от такива български интелектуалци – духовни водачи на нацията ние имаме нужда. Те  получават достъп до най-съкровените механизми на националната психология, които могат да накарат българската нация да се радва или да скърби, да се движи напред или да страда. Но в същото време на тях им се вменява и огромна отговорност- за бъдещето на същата тази нация. И трябва да се знае - народът е благодарен, когато получава съвети, помощ, уважение и има форми, под които той показва своята благодарност. Но народът има и силата да запрати на общественото бунище тези, които грозно нарушават своите задължения. От дясната страна, по пътя от Берковица към София все още стои Вазовата грамада- една купчина камъни, която хората са издигнали за да прокълнат онзи незнаен местен големец, който е излъгал тяхното доверие.

Защо смятам темата за духовния елит за толкова важна днес, че да я отделям в специална тема.  Защото в света вече е създадено силно и мощно движение, което се ръководи от крупни мениджъри, управляващи огромни финанси в полза на образованието, културата и здравеопазването. Аз съм срещал, макар и много рядко, и в България подобни хора. Издигнали се и успели в своята кариера през последните двайсет години, те са готови да подпомогнат образованието и развитието на млади хора, готови са да влагат енергия и пари в образователни институции, защото са разбрали че само по този път може да се помогне на България. За съжаление, тези хора са толкова малко и тяхната дейност в тази посока е толкова несигурна, толкова лишена от официална подкрепа, от масово обществено одобрение, че това едва ли поражда желание в други подобни хора да предприемат такава крачка в живота си. А без тях, без участието в обществения живот на най-добрите интелектуалци и предприемачи, които да използват своите знания, своя талант да управляват обществените процеси в полза на съвременното общество, България няма да прогресира.

„Помнете, лидерите не се раждат, те се създават. От всички нас зависи да се запретнем за създаването на добри лидери. Аз лично не бих могъл да седна тук и да питам ”къде изчезнаха лидерите?”, ако не бях готов да погледна себе си и да кажа: ”Какво направих напоследък, за да моделирам един млад мозък?” Това не са мои думи, а фраза от обръщението към американските индустриалци направено от Лий Якока, дългогодишен президент на „Форд“ и „Крайслер“. Но, аз ги споделям напълно и затова ги цитирам- от всички нас зависи създаването на добри лидери.

През 1995г известният режисьор Емир Кустурица се чуди откъде да намери пари за своя филм „Ъндърграунд“. И тогава се появява старият, богат френски предприемач Буиг. Той има всичко на този свят, което може да се купи с пари. Но има и една мечта, която не може да се купи –  иска да вложи парите си във филм, който да му донесе „Златна палма“ от Кан. Когато шест години по-късно Буиг умира, по телевизията не говорят за неговото богатство. Никой не споменава колко пари има в банковата си сметка и какви имоти притежава. Журналистите пишат: „В един друг свят се пресели човекът, който наред с всичко останало има една витрина в своя дом, в която  стои „Златната палма“ от Кан, която той получи за филма „Ъндърграунд“.

На 28 юли 1980 г. в Москва бе погребан без време отишлият си от този свят Владимир Висоцки. За мнозина от нас той беше не само духовен водач, но и символ на времето, в което живеехме и което не винаги харесвахме. След поклонението пред ковчега на поета пред който часове наред преминават  писатели, военни, спортисти, обикновени работници или млади хора, още неполучили професия, ученици, геолози, актьори и интелектуалци от всякакъв вид,  поетесата Бела Ахмадулина казва: „Метафората „всенародна любов“ се изпълни със съдържание“ .

Ето за това става дума.

Виж още …

Румен Петков се срещна с посланика на Ливан в София Н.Пр. Тофик Жабер

Румен Петков се срещна с посланика на Ливан в София Н.Пр. Тофик Жабер

Среща в посолството на Ливан в София се състоя между председателя на ПП АБВ Румен Петков и Н.Пр. Тофик Жабер, посланик на Ливан в София. Срещата е в продължение на инициативата на ПП АБВ за възобновяване на политическите и икономически контакти с арабските страни.

Румен Петков представи информация за проведената наскоро в Ливанската република среща със Саад Харири, министър-председател на Ливан и топлото посрещане на българската делегация. Очаква се да бъде изпратена покана до Харири от страна на премиера на България Бойко Борисов за откриването на бизнес форума в София, организиран от Българска търговско-промишлена палата (БТПП) и Ливанско- българския бизнес съвет. В допълнение Петков разказа за срещата си в Министерството на образованието на Ливан, в резултат на която се очаква български университети да получат покани за участие в Панаира на образованието в Ливан през месец ноември тази година. Във връзка с това председателят на ПП АБВ пое ангажимента за организирането на срещи, съвместно с Н.Пр. посланик Жабер, с ръководствата на Старозагорския ветеринарен университет, Плевенския медицински университет и Аграрния университет в Пловдив, с цел бъдещо сътрудничество и обмен на студенти.

В хода на разговора посланик Жабер подчерта необходимостта да се работи в насока откриването на директна самолетна линия между София и Бейрут, което би спомогнало за увеличаване икономическите връзки между двете страни. Също така Жабер отбеляза, че понастоящем в България има около 2000 ливански граждани, които са завършили висшето си образование в български университети, създали са семейства тук и техните деца се явяват най-добрите посланици в двустранните отношения между Ливанската република и България.

Виж още …

АБВ-Перник стяга редиците си

АБВ-Перник стяга редиците си

Изключително важно е да имаме обратна връзка с нашите симпатизанти и редови членове на партията. Срещите с тях трябва да станат ежедневие и основен приоритет на организацията ни. Колкото и да сме активни, проводникът на идеи са местните хора, те най-добре познават проблемите и вариантите за решаването им. Трябва да работим около градивни каузи,полезни за цялото ни общество Това каза на заседание на Областния съвет на ПП АБВ-Перник председателят на формацията Петър  Първанов.

На областното заседание на ПП АБВ-Перник бе анализирано и организационното състояние на структурата по общини. Очертани бяха приоритетите в бъдещата работа на организацията като  разширяване на влиянието в общността, подготовка за следващите избори, подобряване на сътрудничеството и партньорството с други формации.

На заседанието бе констатирано доброто организационно състояние на структурата. Очертани бяха приоритетите в бъдещата работа  на организацията, като  разширяване на влиянието в общността, подготовка за следващите избори. Бяха начертани нови идеи на ангажирано участие на хората в обществения живот, в противовес на апатията и безразличието на повечето жители на Област Перник.

От експозето на областния председател на ПП АБВ-Перник Петър Първанов стана ясно, че в структурата има остра нужда от младежки политики. Алтернатива на досегашната политика в страната се постига само с млади хора.Те са двигателят, те са прогресът и затова Първанов посочи като слабост липсата на заинтересованост от страна на младежите към случващото се в страната. Ако нещо не ти харесва, трябва да положиш усилия да го промениш, каза още лидерът на областното ръководство на ПП АБВ-Перник. Пред съпартийците си той заяви, че това, което трябва да направи ПП АБВ  е да обърне по-голямо внимание и да бъде по-отворена с идеи към гражданите на Област Перник.

 

 

 

 

 

 

 

 

Виж още …

ПОЗИЦИЯ НА ПП АБВ ПО ОТКРИТОТО ПИСМО НА БДД

ПОЗИЦИЯ НА ПП АБВ ПО ОТКРИТОТО ПИСМО НА БДД

Външната политика е важен, основен аспект на политиката на една държава.

За съжаление през последните 7-8 години сме свидетели на една изключително слаба и неефективна външна политика на България. България се е затворила в рамките на Европейския съюз (друг въпрос е колко и дали ефективно работи и там), присъства на многостранни срещи и събития и в различни отдавна установени регионални формати.

В този 7-8 годишен период се забелязва една особено тревожна тенденция на подценяване на развитието на двустранните външнополитически отношения с други държави. От една страна сме свидетели на това как почти не се разменят двустранни посещения, а от друга, когато ги има, на тях се гледа като на „ходене на гости” и начин за правене на пиар. Години наред вече в управляващите няма никакво разбиране, че по време на тяхното провеждане и двете страни се стремят да подпишат повече документи, в които да договорят взаимоизгодно сътрудничество било в икономическата, било в образователната, културната и т. н. сфери. Затова да не се чудим защо спадат чуждите инвестиции – наред с другите, и това също е една от основните причини. (Тук не трябва да се бъркат посещенията, които бяха направени в България/или в чужбина  по време на Европредседателството, тъй като при тях основно – за да не кажем единствено – се обсъждат въпроси от европейския дневен ред.)

За да провежда обаче една държава успешна външна политика, тя трябва да разполага и с добра дипломатическа служба, която е част от държавната администрация, изпълняваща специфични задачи в реализацията на външната политика. За съжаление, през последните 25 години българската дипломатическа служба бе подложена на големи сътресения и се лиши прибързано от немалка част от своите опитни дипломати, а тези, които през 90-те години натрупаха опит, бяха използвани с недостатъчен капацитет, бяха обиждани, многократно уволнявани и т.н.

Продължава сериозно да се подценява (да не кажем, че изобщо не се оценява) необходимостта от висок професионализъм на дипломатическите служители. А изграждането на един кариерен дипломат изисква време, усилия, умения, работа в различни условия и държави.

 

Водена от това, АБВ с голямо внимание се запозна с откритото писмо на Българското дипломатическо дружество по отношение назначаването на нови посланици. Във връзка с него:

  1. АБВ изцяло подкрепя необходимостта от спазване изискванията на Закона за дипломатическата служба, включително по предвидените от него 4 години за задграничен мандат и ротация на посланиците. Освен това не по-малко важно е спазването на предвидените в Закона 2 години между задграничните мандати, през които се работи в Министерството на външните работи в България. Така, посланиците/респективно служителите не се откъсват от вътрешно-политическите проблеми и действителност.
  2. АБВ призовава за внимателен подбор на назначаваните български посланици (и генерални консули) зад граница, тъй като външнополитическата ситуация е много сложна, и на моменти непредсказуема. А българските интереси не се защитават само в България, а и в чужбина – дори повече там. Спазването на изискването за владеене на 2 езика е най-малкото, което трябва стриктно да се съблюдава.
  3. АБВ изразява сериозно безпокойство от все по-увеличаващия се брой на т. нар. „политически назначения” (според нас той далеч надхвърля предвидените по закон 20% и се движи между 30-35%). И това не е само на ниво посланици, а се започва от генералните консули, минава се през средните позиции и се стига до най-ниските дипломатически рангове. Това води до:
  • възцаряване на некомпетентност и невежество в провежданата външна политика на България;
  • депрофесионализация на дипломатическата служба; и
  • демотивиране на средните и особено на младите дипломатически кадри.

АБВ внимателно ще следи въпроса с новите назначения (тъй като предстоят немалко смени) и ще поискаме информация от министър Е. Захариева да ни уведоми какъв е бил процентът преди и след назначаването на новите посланици/генерални консули.

АБВ ще настоява те да бъдат сведени до предвидените в закона 20% - дори и с възможността този процент да падне.

Виж още …

Top